ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ, ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРИНУДИ СЪРБИЯ ДА ПРИЗНАЕ БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО МАЛЦИНСТВО

ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ, ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРИНУДИ СЪРБИЯ ДА ПРИЗНАЕ БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО МАЛЦИНСТВО

След окупацията на Западните покрайнини (1920) Кралство на сърби, хървати и словенци, водено от сръбския крал Александър Караджорджевич, не признава съществуването на българи в Сърбия. Върху българите се упражнявал ужасен асимилационен натиск и непокорните били принуждавани да бягат в България или били малтретирани и дори стотина българи годишно били избивани. На 15 и 16 юни 1924 г. временният Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско. С това се поставят основите на една легална организация, която успява да включи в редовете си почти всички бежанци от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Организацията издава вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“, имайки 68 дружества с над 3000 членове. Освен пропагандната си дейност за ревизия на Ньойския договор, организацията се грижи и за настаняване на бежанците от Западните покрайнини. Организацията постига най-значимите успехи под председателството на Емануил Попдимитров. На Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през месец май 1929 г. в Женева, въпреки противодействието на югославската делегация да не бъде допуснат български представител в залата Емануил Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас, запознавайки участниците в конгреса с положението на българите в Западните покрайнини. Попдимитров, като българин от Западните покрайнини, предоставя на делегатите карти и статистически данни за българския произход на населението от областта. Произнасяйки реч по темата за родния си край, и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значим успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров в качеството му на председател за представители на българското малцинство в Югославия (факт, който Югославия и нейната дипломация упорито отказват да признаят). Благодарение на личните качества и заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На следващия ден на конгреса в Женева Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските малцинства. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международния успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември 1929 г. Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, като дори и когато организацията вече не съществува (след Деветнадесетомайския преврат), Емануил Попдимитров е канен в лично качество да присъства на форумите. През 1933 г. на такъв форум Попдимитров произнася бляскава реч в защита на правата на българите в Югославия. Издава книги за Западните покрайнини на немски и английски език. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт „Западни покрайнини“, включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, проф. Анастас Иширков, проф. Йордан Иванов, проф. Стефан Младенов, проф. Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини. Емануил Попдимитров Попзахариев е български поет, философ, литературен критик, писател и общественик. Емануил Попдимитров е роден на 23 октомври 1885 година в село Груинци, Босилеградско. Завършва Кюстендилското педагогическо училище в 1904 г. В периода 1904 – 1906 г. е учител в селата Долни Коритен и Долна Лисина, Босилеградско. Като студент по философия (от 1906) е изключен от Софийския университет заради участие в освиркването на цар Фердинанд I при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. Записва литература в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия и литература във Фрибурския университет, Швейцария (1912). Учителства в Лом и Хасково (1912 – 1914). Участва в Първата световна война като преводач на Южния (Солунски) фронт, и в Главната квартира на армията в Кюстендил. След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия и философия във Висшия педагогически курс. През 1923 г. заедно със семейството си се установява в София. Частен доцент (1923 – 1943) в Катедрата по сравнително литературознание на Софийския университет.

(Димитър Анакиев)